Какво се крие зад маската на софиянеца? Част: предпоследна. Диагноза: културна диария

2010-05-10 Категории: Рубрики Рубрики

Не е трудно да се досетите, че моята култура, освен че е на най-високо ниво, е и безкрайна. Сигурно се питате как успявам да поддържам такова равнище (а може и да не се питате, а просто да го знаете). Тайната ми се крие в активния културен живот, който водя. Като виден столичанин, аз се стремя винаги да съм в центъра на най-изисканите събития (да се отбележи, че снобарско събиране, организирано от Гената Минчев, не влиза в този списък). Излизам много често, срещам се с различни хора, разширявам си мирогледа, направо съм феномен. Интересното в София е, че градът е разделен на три типа виждания.

От едната страна са долните снобари, които пръскат маса пари, за да направят парти, чиято цел е единствено да привлече вниманието на пресата. Същите тези ходят често на кино (гледат предимно екшъни), но не посещават театрите (защото, видиш ли, те са доста по-добри актьори от участниците и не си струва да ги гледат). Хората от тази група обичат да обикалят по магазините, но не по кои да е. Трябва да се посещават само тези места, където могат да ги забележат. Значи ги търсете по моловете и търговските улици. Не че там стоката е по-добра, просто има много хора и славата е гарантирана. Тази група софиянци ни забавлява/отвращава много често от телевизионния екран и най-силно се опитва да ни убеди, че културните ни виждания се крепят единствено на техния личен избор. Накратко: неконтролируема шайка, съставена от хора от всякакви възрасти, се появява тук-там в обществото и на екрана и се мъчи да ни втълпи колко би било добре да израснем до тяхното ниво.

Втората група свързвам с тоталните аутсайдери. Това са онези хора, които няма да излязат на протест, щом убият техен колега от университета, но ще легнат пред 72, за да спасят горите в Рила (и ще предизвикат масово задръстване, с което да развалят деня на софиянци, които вместо да симпатизират на акцията, ще псуват като гладни каруцари). Та тия хорица не признават за стойностно нищо, направено с комерсиална цел. Комерсиалното е висше зло, което може да се пребори с малко биричка в парка и масов бой в някое мазе. Да се поддадеш на всичко онова, което другите харесват, те прави смешник, долен човечец, комплексар и позьор. Примерно, да кажем, че Depeche Mode дойдат в София (те за малко да дойдат, много за малко) и аз отида да си взема билет, директно попадам в групата на простаците, просто защото не съм решил да посетя концерта на Тони Дакела и Стойчо Чекмеджето от пети блок, в гаража на чичо Стефан. Ето там се гради истинското изкуство. Другото са измишльотини, които ни промиват мозъците и ни правят слуги на злото. Хората от тази група не си падат по изисканото облекло, както тези от първата, но затова пък можете да ги срещнете да карат скейт и да пишат неграмотни неща по фасадата на блока ви. В погледа на тези хора се чете силно самочувствие и увереност, че именно отричането на всичко светско ще ни освободи и ще ни отвори очите за истинското изкуство. Те смятат, че са единствените носители на културния багаж на София, но просто капитализмът ги мачка с пълна сила. На кино не се ходи, защото повечето филми са правени в Америка, а театърът понякога „става” (но само ако някой допринесе с няколко цигарки марихуана преди представлението).

Третата група се състои от всички останали хора, които или не им дреме за културния живот или им дреме много малко. Тук обаче влизат и много тежките млади интелектуалци, които много мразят филмите с много ефекти, но без проблем биха гледали как два часа младо момиче се чуди дали да се самоубие. Първото е поза, а другото е изкуство. Това напомня много на „вярванията” на група 2, но тук става въпрос не за доброволни аутсайдери, а за млади ученици/студенти, които са се издигнали на достатъчно ниво, че вместо да казват „ Това (не )ми харесва”, гръмко заявяват „Това е класика”, „Това е боклук”. В третата група влизат и всички онези, които оформят културния лик на столицата от масите в „Ориент 33” или „Плаза”. Тези хора са вестоносците, които бурно се мъчат да ни предадат мъдростта на Борис Дали, Преслава, Тони Стораро и бат Милко. В третата група ще видим и всички онези, чиито ден минава по следния начин: Протеин, бяло месо, инжекция, фитнес, инжекция, бяло месо, риба, инжекция, лицеви опори, молитви за скорошно идване на лятото и планове за закупуване на 10 бели потника (щото май сега е готино да се ходи по потник). Тези хора носят не само умствен, но и физически колорит в пъстрия социален облик на столицата. В тази обширна трета група влизат и тези, които не ходят нито на кино, нито на театър, не спортуват и не се срещат с много хора, просто защото ги мързи или защото блъскат по цял ден и нощ, за да си платят наема. Те са активни членове на обществото, които допринасят с много повече от „господата” и „дамите” от група номер 1. Разбира се, има останали мъже кавалери и изискани госпожици, което мен лично ме радва, но лошото е, че днес те попадат в групата на стойкаджиите и изостаналите.

Ако към всички тези предпочитания и виждания (повечето от които си имат като наименование точна диагноза) се добавят и религиозните и етнически различия, става ясно, че културният облик на столицата е тотално неразгадаем, неразбираем, абсурден и до голяма степен изкуствен (как можа да го кажеш, профан).

В България положението е такова, че успяват само онези, които изпъкват (най-често с това, че са хомо, твърде глупави, твърде грозни, твърде дебели или твърде малки). Ето защо на хората им е нужно да се нагаждат към изискванията на обществото. Надали всички млади момичета искат да си правят операции и да подражават на самотни лелки, които пеят на плейбек, но това е реалността. За едно момче е много по-лесно да стане популярно и успяло, ако е било десет пъти в изтрезвителното, отколкото ако спечели олимпиада по химия. В такъв смисъл, смятам, че този наш облик е до голяма степен изкуствен. Налага се да се държим като простаци, за да сме известни и богати и затова го правим. Какво би станало, ако се пробвам (от позицията си на уникат) да се внедря във всяка една от тези групи?

Спомням си как бях отишъл на премиерата на „Аватар”. Рекламата му беше извънземна, говореше за тоталния хит, който ще ми промени представите за киното. След края на работния ден, изпих една бира с колегите и потеглих към мощно столично кино. Там бяха опънали едни червени пътеки, стърчаха разни плакати, достойни типове държаха чаши с вино. Обградиха ме костюмирани мъже и жени в дизайнерски рокли. Аз бях по дънки (нали идвам от работа). Всички се бяха наконтили. Разговорите им съдържаха максимум 30 думи, които се вплитаха по всевъзможни начини, за да се направи силно впечатление. Тълпата се бе издокарала, сякаш самите те бяха участвали във филма и сега щяха да се радват на собствената си игра. Всъщност си бяха отрепки с билети (като мен). Това не е самата истина. Дойдоха няколко футболисти и две-три фолк звезди, които носеха луксозни покани. Навярно им бяха връчени от самия Джеймс Камерън.

Изгледах го филма. Всъщност усетих, че съм го гледал няколко пъти, още на 20-тата минута. Следващите два часа се радвах как телефоните на големите джентълмени звъняха с чалга мелодии в киното. Някой се оригна (ама инкогнито, в тъмното). След края на прожекцията ни поканиха на коктейлче. Бях скапан от работа, но викам да отида. Връчиха ми една чаша шампанско. Беше гадно. Около мен се завъртяха няколко млади двойки, които бяха силно впечатлени от видяното. Имаше въздишки, викове, аплодисменти. Камерън бил велик. Да, хитро беше гепил сценария, кихнал няколко милиона на екипа за специални ефекти и ето ти го филма. Аз, ако имам толкова пари, дали ще създам филм, който вече е правен? Да му мисли Камерън. По-точно да му мисля аз, защото прекарах 45 минути в компанията на хайлайфа, който бе впечатлен от историята за сините гиганти. Питах един пичага до мен:

- Какво мислиш за „Танцуващия с вълци”?

Той ме изгледа тъпо и заяви:

- В тоя филм нямаше вълци!

Друга моя среща с културните радетели беше в едно софийско заведение. По принцип там има музика на живо. Свирят известни ретро парчета, много приятно става. Една вечер обаче на мястото се беше образувала страшна опашка. Интересно беше, че всички чакащи бяха с раници на гърба. Чаках смирено и влезнах, но масата, на която обичайно седах, бе заета от припаднало момче и момиче, обуто в мъжки дънки (поне три номера отгоре). Казах си, че няма да се правя на интересен. Забавно ми се видя да наблюдавам всички тия млади хора, които сваляха якета, пуловери и жилетки, но винаги оставаха с раници. Обръщаха се един към друг с думите  «човек», «куче», «свиня», «пънк», «мърляч» и т.н. За моя жалост нямаше да видя моята любима група, а някакви космати типове, които пееха нещо такова. Не го разбрах (то никой не го разбра), но всички много се радваха. В един момент гостите се изнесоха, за да си купят по 2 литра бира и да я изпият в градинката наблизо.

На следващия ден видях част от тези хора на една изложба в центъра. Гледахме някакво псевдо изкуство (от вида «черен квадрат на бял фон… и толкоз»). Бях там по работа, иначе ми се повдига от такива неща. Тия обаче разправят колко зле била схемата, защото тия галерии в центъра са яко комерсиални. Един вид, ако положа тоя черен квадрат пред пейката в парка, ще се превърне в изкуство. Имаше една картина, която представляваше бяла фон, на който е изписана думата «ЕДНО». Както се сещате, беше много интересно. Тия типове казаха, че на Тишо надписите са по яки. Лошото е, че Тишо от моя блок беше скейтър и му се носеше славата на голям специалист по графитите. Колкото и дебилно, вандалско, безсмислено и отчаяно да е, мога да се порадвам повече на графити- изкуството, отколкото на квадратите за няколко милиона. Лошото е, че тези момчета и момичета приемаха дейността на Тишо като манна небесна. Самият автор бе наркозависим и често преспиваше в районното.

Сигурно се досещате,че нито една от тези компании не ми е присъща. Аз си попадам в третата група. Тук ме дивят всякакви странни типове, с болни амбиции и фантазии, но без никакви идеи за реализирането им. Ей го на, ходих на театър миналата седмица – танцувално шоу. Изпълняваха го уж някакви много умели студенти по актьорско майсторство. Кълчеха се, търкаляха се, казаха 20 несвързани реплики и завесата падна. Щях да се самоубия. Около мен обаче много ерудирани люде мачкаха бради колко много смисъл било имало всичко и колко добре било предадено. От мен да знаете, това представление нямаше смисъл. Чувствах се унижен докато го гледах (освен това си повърнах в устата). Около мен бяха толкова щастливи, че са били част от тази гавра с изкуството, че се замислих, дали пък аз не съм яко тъп индивид и да съм пропуснал тънкия смисъл. Как да стане това, след като съм шезофреник и де факто съм двама души? Правете сметка колко тъп трябва да е всеки един нас, за да не схванем това извращение, а студентите и учениците около нас да успеят. Бях си мислел, че изкуството е за всички. Аз съм на мнение, че ако някой има да отпраща някакво послание, по-добре е да го направи малко по- ясно. Да, хубаво е да има жестове, експресивност, ала бала, ама не и неовладяно размахване на крайници, приличащо на лош пристъп. На някои хора им хареса, а на мен – не. Въпреки това аз оставам в тази група. Знаете ли защо? Защото има смисъл дори в харесването на пълната простотия, стига да се приложи някакъв здрав разум. Няма да кажат: «Това беше мега яко, брато, смърт за Америка!», нито «Това май ще ми е любимият филм, нямам търпение да излезе Айрън Мен 2». Аз оставам в блатото със средняците, които се мислят за големи умове, а се проявяват само в даскало и сред приятели. Да, такава е съдбата ми, но поне знам, че сред каквито и дебили да съм, никога няма да направя РУСКИ бал във Военния клуб, да поканя 300 надувки и да ги моля за пари, като в крайна сметка да събера 50 бона (за болни деца), а наемът на залата да е 100.

Това ще ми е успокоението до другия път. Тогава вероятно ще се видим за последно и ще се опитам да ви попитам дали сме чак такива патриоти, за каквито се пишем, и дали толкова великата ни история ни интересува.

Бъдете културни и барнати, живейте наужким и протестирайте против… всичко.

От потрошената пейка в парка, с бира в ръка и скинарска обувка на врата, ваш уморен, но не и отчаян Шезо.