Нямах си никаква идея какво беше станало през последните три дни. Когато дойдох в съзнание, бях в хотелската ми стая, сам, мръсен, вмирисан и много гладен. Навън беше страшна жега. Главата ми пулсираше много лошо. Забелязах, че на пода бе захвърлен екипа ми. Беше носен, малко поскъсан. Тогава се сетих, че май трябваше да играем някакъв мач срещу „Зелените лепи” от Стара Загора. Припомних си, че Джамов нещо викаше:

-Тия трябва вече да ги бием. Ще заколя прасе…

Ама после какво стана? Прегледах си гсм-а, поне видях коя дата е. Имах 23 пропуснати повиквания, насъбрани от 3 дни. Беше сряда. Значи все пак мачът с тия зелените трябваше да е минал. Сигурно от тогава ми е екипа. Но защо е на пода? Като се наведох да го вдигна, ме удари силна миризма на мастика и цигари. Странна работа.

Слезнах в кафето при бай Льольо. Той ме гледа на криво и вика „жив ли си?”. Не му отговорих, седнах до него и го поразпитах к’во става тия дни. Той ме погледна бая тъпо и ме остави да агонизирам. Влиза в кафето една млада госпожица, поглежда ме и започва да ми се кара:

-Ахи, кво стана, нали щеши да звъниш! Цяла нощ та чаках в дискотйеката. Винаги ли пържиш така?

Първо, никой никога не ми е викал Ахи. Името ми е Венци Ахмакуф, а тази срещу мен е виждах точно за пръв път.

-Кога ще ми купиш онова, дето ми обеща? – вика ми тая и ми се пули.

Стана ми неудобно, щото явно съм направил тънка оферта, ама не я помнех. Забелязах, че много и беше важно да получи отговор. Такъв обаче не дойде, защото пак ми запулсира главата.

-Да знаеш, че искам лети джанти, кожен салон и Ци-ди плеър! – фръцна се тая и си замина.

К’ви салони, ма овца, аз не знам къде са ми зъбите, тая изисквания вади. Кога барам с езика, на мен верно ми няма няк’ви зъби. Сега си спомням, че ония от шоуто на мъпетите ми ги изби, после ми сложиха едни протези, ама сега май ги нямаше. Най-интересното беше срещу кафето се носеше Джамов с много странна походка. Влиза при мен и се просва на стола. Викам му „тренер, к’во става тука?”. Той затвори очи, намръщи се и въздъхна тежко:

-Ох, мислих си, че поне ти си спомняш! Айде отивам да питам Стефчо, може той да знае нещо.

И си замина. Клатушкаше се нещо, но доста чевръсто си замина. От далече ми подвикна, след два часа да съм бил готов за мач, щото имало междинен кръг. Каквото и да значеше това, не ме интересуваше много, защото май повърнах. Изнесох се преди да ме набара бай Льольо. Стана ми тъпо и звъня на Трифон, така да го чуя:

-Ало, кво става бе мърляч!? – викам му.

- Тш, звезда, не мога да говоря много, че Чичката вилнее пак. Много голям мач направи бе, големец!

- Аз ли бе?

- Е, не бе! То след толкова голове нищо чудно да се върнеш бързо, бързо при нас! Абе, Ганку го няма вече втори ден. Тука ше го разстрелят ако дойде.

В тоя момент ми светна да си пусна лаптопа. Това е едно такова като папка, дето се отваря и свети. Има копчета като на пишеща машина и каквото напишеш, излиза на едно екранче, дето малко прилича на телевизор. Много съм модерен с тая джаджа. Бай Ставри, 89 годишния, ми беше разяснил как да влизам в интернет. Много е добро, влизам си ей така, пускат ме, щото съм голям.

- Баце Трифоне, айде ще ти звънна после! – и му затворих.

Гледам аз спортните сайтове. Пише, че сме били „Зелемите липи” с 3:0. И трите гола ги бях вкарал аз. Стана ми хубаво. Звъня на капитана, Мишо Лалугера, и му викам уверено:

-Мишка, дали и днес ще мушна три парцала?

Тишина.

-Мишка, там ли си?

-Чакай, че ми е лошо бе! К’во искаш? К’ви парцали?

-Епа, нали вкарах три в последния мач, дали и днес ще е така?

Тишина.

-Ти кога вкараш три гола, аз ще те нося на гръб до стадиона. Айде бегай, не ме занимавай, че имам халюцинации.

И ми затвори. Пак проверих в нета и явно наистина сме били с три мои попадения. В този момент си спомних следната ситуация:

Седя си аз в съблекалнята и Джамов нещо крещи като луд как ако не бием нищо чудно и да изпаднем, ако не бием тия, значи никой не можем да бием, че вече няма място за бъзици и т.н. Никой не го слушаше. Стефчо надигаше червено вино, а Мишката пафкаше джойнт. Джамов се изнерви много, но като видя, че нищо няма да помогне, си сръбна малко ментичка.

-Не мога вече, ня’ам нерви. Правете к’вото знаете!

Излезнахме ние на терена, а ония нещо ни гледат съмнително. Съдията отиде при Мишката и му направи забележка, че няма нито един трезвен в състава ни и всички лъхаме на бъчви. Не било забранено и мачът си почна. Любо, левия бек, го изгониха в десетата минута, след като се сби със страничния съдия, защото му заприличал на лошия от „Карибски пирати”. Минчо, халфчето припадна и се наложи да влиза Антон, който пък тичаше с патронче водка в гащите. Мачът беше адски слаб. Тия ливади не можеха да си дадат два паса, а ние не можехме да се фокусираме по терена. По едно време ми я дават на дъгата на наказателното. Докато запазя равновесие, докато я спра, докато се мъча да остана в съзнание и ми я зеха. Направиха лошата контраатака и май ни разкриха, че нещо не ни се играе много много. Дойде им музата и се направиха на тарикати. Пуснаха някви петички, финтове, а Свилен и Ставри си пукнаха главите, след като скочиха двамата за една висока топка.

На почивката Джамов беше припаднал в тоалетната, а ние решихме малко да се освестим, че нещата не вървяха на добре. Развъртяхме само по една биричка и излезнахме решени да бием на всяка цена. В началото на полувремето стана няк’во меле между няк’ви играчи, но нямам идея кои бяха. Антон реши да сръбне малко водка от патрончето. Съдията го видя и поделиха пиячката. Следващата атака я давам къса на Мишката. Той оплете краката и се преби в наказателното им поле. Съдията вече беше! И посочи дузпа за нас. Тия психари „зелените” наскачаха, ама няма к’во да си говорим, чиста дузпа. Принципно Хачо ги бие дузпите, ама сега беше получил няк’ви гърчове и аз се нагърбих с тежката задача.

Кога гледам, те вратарите шестима. Не виждам от къде ше мине тая топка. Викам, „съдия, скиваш ли ги колко са тия?”. Тоя ми вика „чакай, още ги броя”. На мен не ми дреме, щото съм си играч. Викам си, че е по-добре да ударя греда, вместо да ми я хване някой от тия. Целя се аз в гредата, ама кво направих, право в центъра бих и по земя. Тия сичките до един се метнаха вляво и взех, че вкарах. Голяма радост настана, нищо, че тия от отбора не разбраха какво се случва.

Поведохме с един гол и тия бушмени се изнервиха, щото ни виждат, че сме зле, пък ще ги бием. Скочиха яко в атака. Кога гледам, тя топката в мен, а срещу мен само вратарят. Ама има много терен до вратата, а мен ме мързи да ходя, а и ме сви стомаха. Праснах някакъв хамалски шут от 30 метра, щото не ми се занимаваше, а той вратарчето излезнал да ме среща на дъгата и к’во стана, аз го прехвърлих и тя влезна. Аз два гола в един мач никога не съм вкарвал, дори на джаги. Лошото стане, че нашите вече изнемогваха. Трима легнаха на голлинията, а вратарят ни получи временна слепота от алкохолно натравяне и имаше малки проблеми. Кога минаваме пак центъра, Мишката ми я дига от крилото и тя лети към лицето ми. Аз се навеждам, за да не ме прасне лошо, пък тя ме удари в гърба, направи странна парабола и се оплете в мрежата. Тоя вратарчето се насра! Това го казвам метафорично, защото единият от нашите централни защитници наистина се насра.

Мачът свърши и очевидно бяхме големи герои. Пихме шампанско и ядохме агне в едно кръчме. Джамов се беше освестил и ни черпи с някъв коняк. Такава победа беше нещо грандиозно. Дойде шефчето на отбора, ония плехара. Вика, че бил много доволен и ще ни води на клуб.

Нищо общо с „Града на греха”. Някъв хол, без осветление, две канапета и три маси, на кухненския плот един гей сменя музикалния канал, а в коридора едно цигане се прави на барман като плюе в чашите за късмет и в следващия мач. Това бил най- хитовият клуб в града. Шефчето ме черпи едни специални пури, дето една можела да убие кон. Изпуших седем. После с Мишката разделихме една бутилка абсент и поехме към Бургас на афтър парти. Не знам какво значи, ама щом предложиха, веднага приех. Пристигаме там след полунощ и влизаме в лошата дискотека. Срещаме няк’во момиче и ми вика:

-К’ви сти вий толкоз много, ва?

Викам и:

-Дай по едно голямо уиски и щракай с пръсти.

Тая простата сипа пиенето и верно почна да ми щрака с пръсти на ухо. Аз нали съм паралия и и дадох 50 лева, само и само да не ми виси на главата. Тя видя, че съм ларж и вика:

-Известни ли сти?

-Викам, че ти не ме ли знаеш?

-Ва, много ясну, че та знам! – направи ми се на хитра.

Пуснаха новата песен на Илиян и ми стана много благо на душата. Викам и на тая:

-Танцувай ми я тая песен и ти купувам кола!

Тая като скочи на масата, едни кючеци, едни чупки. Цяла нощ не слезна. Донесоха 30 текили и от тогава вече не помня нищо.

Много неща ми се проясниха, но лошото беше не, че все още имам бели петна, а че трябваше да ходя на тренировка. Скоро щях да разбера, че всъщност пътуваме за София, където играем срещу „Вагон (СФ)”. Там цъка ония Кубуров. Е те ся я загазихме! Метнахме се на влака и към софийско. Мен ме гледат като месията, щото съм бил в столицата, а повечето момчета си мислят, че им трябва виза за там.

Пристигаме ние кръшни. В купето бяхме поели малко джойнт, ама нищо дето не е било преди. Отиваме на стадиона, там има 13 фена с едни големи знамена. Викаха нещо там, крещяха, ама в един момент си загубих слуха. Не знам как стана. Джамов нещо говореше на разбора, ама аз нищо не чувах. Тия от отбора имаха тикове, трепереха, някои спяха, а други имаха малко странични симптоми като кръвотечение от ушите и носа, слепота, мигрена и временна парализа на крайници. Излизаме ние на терена, ама честно казано в един момент се усетих, че съм една сцена от филма „Гладиатор”. Тоя мач беше неприятен. Няма какво да ви го разправям. Паднахме 7:0, а тоя Кубуров вкара 6 гола, а един си набучих аз, щото щеше да му дойде много да вкара всичките.

Едва се дотътрихме след това да вземем градския транспорт за гарата. На спирката ме гони някъв човек с прошарена коса и ми вика:

-Венци, ти си мъжко момче, кажи ми, моля ти се, защо продадохте мача! – и ми бутва един микрофон в устата.

-К’во?

-Защо не играхте? Има няколко човека от отбора на Сливен, които демонстративно не играха днес! Имаш ли някакво обяснение?

Значи аз обяснение имам, ама не върви да му го казвам на тоя, още повече, че ме снимат. Верно, пихме много тия дни и затова му отговарям.

-Еми има и такива моменти. Вдигаме главите и от утре пак сме на линия.

-Добре, кажи ми, не ви ли е срам? Само това ми кажи, не ви ли е срам, че правите такова грозно порно…, а то даже не е порно, това ваш’то не знам даже как да го нарека.

На мен ми писна от тоя, не стига, че едва го чувам, пък и той нещо нервен ми се вижда. Викам му:

-Не знам, питайте треньора!

После разбирам, че Джамов го приели в Токсикологията в много тежко състояние. Отидохме му на свиждане, а той един подпухнал, рошав, грозна гледка. На съседното легло се гърчеше някакъв жалък човечец, на който лекарите викаха на малко име „Дани”. Кога гледам, Ганку!

Р. Райчев