Куцото куче от зеления килим. Осмак! Заслужен трофей

2010-05-28 Категории: Рубрики Рубрики

Пак ми се вие свят. Снощи беше нещо страшно. Като се замисля, май не само снощи… Първата новина около мен е, че от няколко месеца съм последна резерва. Втората новина е, че хич не ме интересува какво се случва в отбора. Най-главната новина обаче е, че видях в интернет-а, че май ще ставаме шампиони. В последно време се бях откъснал от всякакви спортни събития, пък то взе, че се оказа, че тия момчета се справят добре.

Преди няколко месеца не бях на това мнение. Чичката хем издействал да ме върнат във „Военна дружина”, хем като се прибрах, не спира да ме псува: „ти си педал, отрепка, куц кон, гърбаво магаре, женствен крокодил, кльощав хипопотам” и неща все в тоя стил. Аз не му обръщах внимание, тихичко си кърках биричка и се клатушках на червения пластмасов стол до тъч линията. Само след два дни обаче идва един дебеличък човек и ми вика: „със старши- треньора решихме, че по-добре диви животни да пуснем по терена, отколкото такъв като теб, затова няма да разчитаме на теб до края на сезона”.

Първо се разтроих, защото би било неуважително да не се разплача след такава новина. Истината е, че всъщност аз разбрах следното: „със старши- треньора решихме, че е по-добре за всички да ти плащаме, за да седиш и да пиеш по цял ден по бордеите”. В крайна сметка се наревах, после се прибрах и се стегнах за няколко месеца отпуск, ама платен.

Нямат такъв рахатлък! Нещата станаха все по-хубави, когато се пооправи времето. Тука в София, ако температурата се качи с един- два градуса, жените остават на крачка от нудизма. Много ми е приятна тая гледка! Вървя си аз като пичага по Витошка и всички ме гледат като манекен, щото съм барнат, нали. Сядам си аз по модните заведения, пия лошо кафенце и намигам на малолетни женици. Всичко беше чук, но след като надигнах 17 кафета за един ден, получих леко сърцебиене. Стана ми лошо, сякаш съм завъртял една обиколка на тренировъчната нива. Седнах си в спортната кола(щото един истински мъж, трябва да кара спортна кола) и за няколко секунди се опитах да не умра. Когато май овладях положението, ми звънна модният джи-ес-ем. Една приятелка ми звънка, да се видим на кафенце. Бях се запознал с нея наскоро в едно заведение. Сносна кака беше, ама пък как издържаше по цял ден да виси по тия кафенета? Не и ли се схващаше задникът? Не и ли се дигаше кръвното? Както и да е, сносна беше, така че палих супер мощната спортна кола и подпалих с 50 (щото толкова е разрешено в града).

Спирам аз пред мола. Нямам идея пред кой мол, то стана страшна работа! Вървя си аз наперен, ама ми прави впечатление, че никой не ме забелязва. Аз верно, че съм сложил очила като тави пред лицето си, ама е редно да ме спрат за един автограф. Хората явно ме виждаха, че съм класа над тях, но не знаеха точно с какво се занимавам. Честно казано, аз се бях изтупал със сакенце, обувки, тежка работа. Така видях, че ходят звездите в Милан и Реал Мадрид. Те да не са нещо над мен? И аз мога да се барна. Чудно ми е тях дали ги познават като се разхождат до мола?

Мен никой не ме броеше за звезда. На всичко отгоре едно деде ми връчи един фотоапарат, за да съм го снимал с дъщеря му. Тя тая каква е? Да не е оная кльощавата, на Бекъм жената? Отивам аз до кафето, ама как може такова нещо, направили го на последния етаж. Аз докато стигна и си изплюх дробовете. Горе бях потен и разглобен като след нощ в Града на греха. Гледам я, седи тая и клати нервно крак. Отивам аз и ме почва тънко:

-Оо, какво става с теб? Нещо да не те забавиха на тренировки?

Аз не я бях светнал, че съм в отпуск. Като се запознахме и викам „здрасти, аз съм Венци”, а тя пита „футболист ли си?”. Викам и „да, играя във „Военна дружина”“ и веднага ме контраатакува „Колко зимаш?”. Викам и „Тройка, баце!”. Тя само се намуси и ми продума „Аа, ти си от тънките пари. Нищо де, аре в Планет!” Аз веднага се навих и после тя му пуска разни ес-ем-еси, че съм несериозен, що не съм бил отишъл. А аз не знаех ква планета е тая, ама за да не се изложа викам „ще дойда”. Тая пача ми реве за най-малкото нещо! В един момент зачезна. Не ми звъни, няма я ник’ва. Звънкам аз, не дига. Звънкам втори път – пак същото. Засичам я аз едно шикозно заведенийце в центъра, в компанията на едни пичове от Града на греха – Тони Ключицата и Мишо Евтаназията. Викам и „к’во се загуби, ма?”. Тя се хили и ми разправя, че ако съм бил сериозен, трябвало да звъня повече. Е, че колко повече да звъниш на една жена? Като не дигне веднъж, дваж, ще види пропуснатите повиквания и ще ме набере тя. Аз така ги разбирам нещата. Излиза, че тя не може да борави с мобилни телефони, а аз съм несериозен. Поздравих Тонката и Мишо и си бегах. После обаче пак се бяхме видели с тая усойница и се стигна до кафето в мола.

Сядам аз и тя го играе много сърдита, щото съм закъснял с 6 минути и половина. Горо Ваучера не закъснявал хич, трябвало ли да му звънне на него? Викам си на акъла, що не вземеш да му звъннеш верно, а аз да си ида, да си направя една салатка и да се насвяткам като казак след лечение от алкохолизъм. После пусна лафчето, че щяла да ми се отсърди, ако я черпя едно пиене. Аз съм звезда и кавалер и затова плащам като поп. Т’ва девойче поръча няк’во 30 годишно питие, дето 40 грама струваха 60 кинта, но да не издребняваме. Поусмихна ми се малко. Заговорихме си къде какво си харесала в мола, къде трябвало да я водя. В един момент почнах да се усещам, че ще си изпусна телевизионната игра. Тая хубаво ми реди някви глупости „манго” , „капаска”, ама кви мангали, к’во праскане, аз имам програма да гоня. Пуснах стотачка за едно питие и една водичка и се извиних „аре, чумо, аз ще дигам катуна, щото работа ме чака”. Тя се шашна колко съм работлив и интелигентен.

Карах като обезумял, за да хвана Колелото на късмета. Много приятна игричка. Едни хорица говорят на едно колело „Добър вечер, колело”. Супер е! Надигам аз мастичката и се радвам на живота и ми звъни телефонът. Кога гледам, непознат номер. Няква кифла:

-Венци, ти ли си?

- Да.

- Аз съм Мария, запознахме се в дискотеката снощи. По принцип не звъня на момчета, щото е просташко, но ти ми направи много добро впечатление.

Викам си, аз снощи бях в три дискотеки и се запознах с около 200 човека, бях пиян на кирка и псувах наред, докато си лепях банкноти по челото. Явно каквото и да правя, съм много привлекателен. Понеже съм голям джентълмен и предложих да я черпя нещо и тя се зарадва все едно и бях предложил брак. Питам я кога ще и е удобно, тя мълчи. Нещо почна да се оплита:

-Еми, тоо, сега ще уча, ще излизам с приятелки, еми тоо, не знаам…

-Кво учиш?

-Еми, тоо, ще ставам WAG.

-К’во?

-Еми, тоо, в Англията има такива жени, дето тва работят. Ти знаеш ли къде е Англия?

Това ми беше големият шанс. Уникална възможност за контраатака, която аз не изпуснах. Веднага заковах като по учебник:

-Аз всъщност съм живял там, имам и жилище в Англия.

-Вземи ме в осем! – и затвори.

Не беше нужно да казвам какво точно ми е жилището на острова, защото момичето явно не беше материалист човек и не я интересуваха такива неща. Лошото беше, че мен яко ме мързеше и не ми се излизаше. Звездите обаче трябва да правят такива жертви. Въпросът пред мен бе, как да поддържам имиджа си на играч и извън терена. Почнаха спортните новини. Забелязах, че нашите момчета се разхождат по- спортно облечени, секнат се и храчат на публични места, докато в Европа футболистите се обличат като елегантни млади хора. Явно обществото в България е много изостанало и не може да разпознае таланта, ако не си е в оригиналната опаковка, затова реших да се приспособя. Нахлузих лошия анцуг и потника и скочих в маратонките.

Това вече е друго нещо. Където влезна и всички въздишат: „ей, глейте го, тоя е футболист, колко ли пари зима…” Изведнъж звездата ми засия много силно. Сядам аз на една масичка. Била резервирана, но ако си поръчам бутилка от 200 лева, ще ми я отрезервират. Викам си на ум „к’ва бутилка, ма келеш, аз съм сам на масата?” Тая ми се хили и чака отговор. Цъфна и тая, дето уж се бях запознал с нея в дискотеката и нямаше как, купих една бутилка. Тая коза пиела само Бейлис. Питам я аз, що е закъсняла с 45 минути, тя ми се хили и обяснява „еее, нали ти си мъжът, ще чакаш”. Стана ми тъпо и реших да си изпия сам бутилката. Да види сега тя, кой е мъжът. Почна да ми обяснява колко била интелигента. Имала сега изпити, трябвало да напише есе на тема „Моят роден край” и вече девета седмица учила, за да подготви смислена теза. Висшето образование не било шега работа, тя имала амбиции, един ден щяла да е модел. Такива неща ми говореше, а аз се смазах от пиене и ми натежа главата. Подпрях се с дясната ръка и я загледах. Тя ми редеше някакви безумни реплики, а аз си мисля, какво би станало ако съм на крилото и Тошков ми я даде къса. Аз правя финт, минавам един, втори, залъгвам трети и със скрит пас в чешка уличка намирам Спасов, който надбягва всички и от аутлинията ми я дава на дузпата. Аз там само я копвам и матирам вратаря. Стадионът, с всичките 80 хиляди, избухва от радост. Всички скандират името ми, а Чичката идва да ми лъсне обувката.

- Сега разбираш ли какво ми е?- тая беше ревнала. – Тя ми е най-добрата приятелка, а си купила същата пола като моята. Ама абсолютно същата! Можеш ли да си представиш?

Нещо ми се отпусна ръката и главата ми издрънча в масата и се чу звукът от сгромолясването на боулинг топка в пода.

-Леле, как се ударих! – хванах се за окото.

-Оо, мило! – вика ми тая скочубра – Ако ми поръчаш още един Бейлис, леда можеш да си го сложиш на окото.

Казах и, че офертата не ме впечатлява и опитах да се взема в ръце. След удара усещах мирис на трева. Ама не трева, дето я пафкат морално захабените хора, а истинска трева, от теренчето. Само виждам как Трифон ми я дава за задна ножица, аз само скачам…

-Добре, нищо ли няма да кажеш ся?- тая май беше сърдита.

Огледах се. Разтрих си окото и и поръчах още един Бейлис. Лицето и светна като дълъг фар на тунингован Вартбург.

Изнизах се от заведението, а тая искаше да и викам такси, да съм и кажел колко точно перспективна е връзката ни и на кое число взимам заплата. Нещо я слъгах там и се прибрах да спя. На сутринта ми звъни на пожар Чичката.

-Сельо, яви се на тренировка в 11!

-Баце, имам други планове, ще ходя за хляб, после имам час за маникюр. – и му затворих.

Излезнах и си свърших работата. Много приятно време беше, не много студено, но не и голяма жега. Пак ми звъни тоя лудият.

-Алоу, ей джигит, яви се на тренировка до половин час или се пиши безработен.

На мен парите ми трябваха, за да поддържам социалните си контакти, така че отидох на тренировка. Чичката ми би три шамара и каза, че ако пак му затворя, ще ми пръсне черепа. Останал само един мач, били сме сигурни шампиони и ръководството настояло всички ненужни играчи да играят, за да им намерели нов отбор за следващия сезон. Не го разбрах това, но честно казано ми се цъкаше. Заминавахме за морето. Мачът беше без значение, срещу „Моряшка мощ”, от Варна. В рейса се качи и Ганку, който незнайно защо се движеше със система.

Във Варната ми се стори много приятно местенце. Чист въздух, никви хора, няма коли, абе като санаториум. Това му трябва на човек за разпускане. Дето викаше Боян Трицепса „отивам да спя и да бъда добре”, имайки предвид Spa and wellness. Вие му се смеете, ама той излиза с мис България, а аз се мотам с някакви утаени хора.

Останахме една нощ във Варна и ми направи впечатление колко много дебели момчета с пищови се разхождат из заведенията и от време на време стрелят във въздуха ей така за спорта. Така било там, традиция било. Същите тия момчета били собственици на „Моряшка мощ”. Почна мачлето, аз не познавам нито един от отбора ми, а аз не подавам на такива, дето не познавам. Тичам си аз и ми влизат с двата крака директно в горната задна част на бедрото, демек – сещате се. Много ме заболя. Ганку играеше със система и катетър. К’во направихме, едни млади момчета, на по 18-19 години забиха 3 гола и отупахме „Моряшката мощ” като стой та гледай. Дигахме едни купи, пяхме, че сме шампиони, дадоха ни златни медали. Кариерата ми върви все нагоре.

След мачa, ония едрите момчета ни смляха от бой, но това значило да си кален във Варна. Мениджърите били харесали младоците и ги купиха след няколко седмици.  Аз оставам в отбора. Ще играя в евротурнирите, а Чичката е депресиран.

Радостин Райчев